Статия

Предполага се, че Кирил Пейчинович е роден около 1771 г. в с. Теарце. Не е известно светското му име. Образованието си започва в килийното училище на с. Лешок. Вероятно е бил ученик на Йоаким Кърчовски в Дебърския манастир „Св. Йоан“. Баща му решава да продаде имота си и да се покалугери в Хилендарския манастир. Този пример следва и Кирил Пейчинович. Не е известно колко време прекарва в Света гора. През 1801 г. става игумен на манастира „Св. Димитър“, където остава до 1818 г. В манастира написва своята книга „Книга сия зовомая огледало“. Тя е отпечатана в Пеща през 1816 г. През 1818 г. се връща в Хилендарския манастир, а след това се заселва в манастира „Св. Атанасий“, където остава до края на живота си. В манастира развива широка просвещенска дейност. Замисля дори да отвори печатница, но плановете му не се осъществяват. Написва втора книга – „Утешение за грешните“ през 1831 г., но успява да я издаде едва през 1840 г. в печатницата на архимандрит Теодосий в Солун. Умира на 12 март 1845 г.

Кирил Пейчинович не оставя голям брой произведения. Неговата надгробна епитафия е свидетелство за едно от най-ранните български стихотворения във възрожденската литература. Подготвя я сам и макар да няма голяма литературна стойност, тя ни дава информация за неговия живот. Подобно на образите на поп Пунчо и епископ Софроний Врачански е запазен портрет и на Кирил Пейчинович в един миней. Художникът е негов ученик на име Арсений, който нарисувал и себе и споделя в едно изречение под образа на Пейчинович: „Кирил от Теарце Аризанов мъчител“.

„Книга сия зовомая огледало“ ни дава представа за живота на българите в началото на XIX в. В книгата са отразени редица суеверия, които отдалечават миряните от идеите на християнството. Целта на книгата е да поучи читателите и да ги отдалечи от разпространяваните тогава суеверия. Тъй като книгата трябва да бъде предназначена за широката публика, авторът пише книгата на достъпен говорим език, неговият диалект в областта Долни полог. В лексиката могат да се срещнат редица сърбизми и турски думи, а в граматиката – черковнославянски особености, но въпреки това запазва българския си характер.

Пишейки на разбираем говорим език за популярния читател в дидактичната съдържание на книгата той следва примера на епископ Софроний Врачански и неговият „Кириакодромион, сиреч Неделник“. Съчинението на врачанския епископ се смята, че е било достъпно на Кирил Пейчинович в манастира „Св. Атанасий“.

Ученият Петър Парашкевов прави интересно сравнение между „Книга сия зовомая огледало“ и т.нар. детски жанр „шпигели“ (от немски „spiegel“ „огледало“). Шпигелът възниква като дидактичен жанр, предназначен за деца, който трябва да подготви малките си читатели как да се държат в обществото, за важността на образованието и др. Освен съвпадението на имената между името на жанра и заглавието на книгата на Пейчинович няма много общо.

За втората си книга „Утешение за грешните“ се предполага, че използва друг източник – поученията на Илия Миниат. Българският учен Марин Дринов прави предположение, че Пейчинович е чел съчинението му в руски превод. Съчинението отново съдържа поучителни слова за християнския читател. В предговора Теодосий Синаитски характеризира езика на книгата така: „прости язик болгарский Долния Миссии, Скопский и Тетовский да я чатат и простию народ да ублажает на таков православний учител“, като възхвалява силата на словото, сравнявайки го с ключ от желязо и челик, който сигурно отваря народното сърце.

Като един от ранните възрожденци творчеството на Кирил Пейчинович е малко – едва две отпечатани книги, една оставанала в ръкопис („Житие и правило на княз Лазар“). Той се отличава като продължител на делото на епископ Софроний Врачански и като следовник на традицията на българските дамаскинари.

Литература

• Арнаудов, М. Български образи: Литературни студии и портрети, София, Хемус, Т. I, 1944.
• Динеков П. Кирил Пейчинович. – В: Първи възрожденци. София, 1944, 141–152.
• Иванов, Й. Български старини из Македония. София, 1970, 92–102.
• Парашкевов П. Жанрова специфика на Софрониевия „Неделник“ и на „Книга сия, зовомая огледало“ от Кирил Пейчинович: С оглед литература за деца през Българското ранно възраждане. – Език и литература, 46, 1991, № 5, 3–16.
• Парашкевов, П. „Книга сия зовомая огледало...“ на Кирил Пейчинович в контекста на шпигелите като жанр за деца по Европа. – Балканистичен форум, 2, 1992, 2-3, 109–114.
• Пенев, Б. История на новата българска литература, София, Български писател, Т. 2, 1977.
• Селищев А. М. Кирилл Пейчинович. – В: Сборник в чест на В. Н. Златарски по случай на 30-годишната му научна и професорска дейност. София, 1925, 389–405.
• Селищев А. М. Полог и его болг. население: Ист., этнографические и диалектологические очерки Сев.-Зап. Македонии. София, 1929, 1981, 141–142.
• Сивриев, С. За празнуването на господските празници в „Огледалото“ (Буда, 1816) на йеромонах Кирил Пейчинович. – В: Стопански миграции, институции и организационен живот на българите в диаспора. София, ИК „Арка“, 2015.
• Турилов А. А. Кичевский сборник с Болгарской апокрифической летописью: (Датировка, состав и история рукописи). – Palaeobulgarica, София, 19, 1995, № 4, 2–39.
• Шопов, А. Из новата история на българите в Турция, Първата печатница в Солун. Живота на архимандрит Теодосий; За живота на Кирил Пейчинович; Отговор на Ястребова, Гопчевича и Драганова. Пловдив, 1895.