Статия

Ръкописът се пази в Санкт Петербург, Руска Национална библиотека, под сигнатура F.I.376. Изписан е на груба, дебела хартия, формат 1°, 214 л., с почерк, определян като „стар висок устав“ (Коцева 1985: 44) или „търновски литургически полуустав“ (Турилов 2012: 318). Украсата му е скромна, в неовизантийски стил. В началото (л. 1а) е разположена голяма заставка, представляваща „лозница с перли“, вписана в арка и правоъгълник, отстрани допълнена с растителни орнаменти – този тип e характерен за представителни търновски и зографски ръкописи от средата и втората половина на XIV в. (Гагова 2010: 80). Киноварните заглавия на отделните текстове се предхождат от малки заставки-разделители под формата на плетеници, често допълнително маркирани с маргинални указатели (цветя и растителни детайли) (Куев 1981: 31–35; Джурова 1981; Джурова 1990). Пространният колофон, запазен на последния лист (л. 214), дава информация, че „тази душеполезна книга“ е написана през 1348 г. от „многогрешния и смирен свещеноинок Лаврентий“ „за благоверния и христолюбив, превисок и самодържавен цар на българи и гърци“ Иван Александър – за „живот, здраве и утвърждение на неговото и на децата му царство“ и за полза на всеки християнин, който я прочете с вяра и любов. Божествените книги са сравнени с чист извор, от който пристъпващия с усърдие приема жива вода, осигуряваща му вечен живот.

В сборника са поместени следните произведения: (1) Житие на Йоан Милостиви от Леонтий, епископ на гр. Неапол на о. Кипър; (2) 13 глави от Синайския патерик; (3) Творбата на Нил Синайски „За осемте духовни порока“; 4/. Вероизповедният фрагмент Написание за правата вяра, приписван на Константин-Кирил Философ; (5) „За буквите“ на Черноризец Храбър; (6) Въпроси и отговори към княз Антиох от Атанасий Александрийски; (7) Eротапокритично съчинение „Църковно учение за светата вяра“; (8) Въпроси и отговори на Анастасий Синаит; (9) „Черковно сказание“ в превод на Константин Преславски; (10) „Слово за шестия псалм“, приписвано на Йоан Златоуст; (11) Сказание за седемте вселенски събора; (12) Анонимни въпроси и отговори; (13) Тълкувание на съня на цар Йоас; (14) Тълкувание на надписа на Соломоновата чаша; (15) Тълкувание на евангелските притчи.

Важността на Лаврентиевия сборник за палеославистиката се определя от няколко фактора. Първо, това е един от малкото оцелели оригинални царски ръкописи от Българското средновековие, даващ представа за това, какви теми са интересували владетеля и неговото обкръжение. В този смисъл могат да се очертаят някои тематични паралели със Симеоновия (Светославовия) изборник от 1073 г. (Гагова 2010: 100–101). Второ, той съдържа селекция от ранни старобългарски текстове, голяма част от тях представени тук в най-старите им запазени и понякога единствени български преписи, като по този начин свидетелства за приемствеността между литературата на Първото и Второто българска царство.

Съществува изчерпателна научна литература, посветена на палеографските, кодикологическите и езиковите особености на сборника, на включените в него индивидуални текстове, на историческото му и литературно значение. Издаван е два пъти – наборно от К. Куев, с археографско проучване на съществуващите преписи на включените творби (Куев 1981), и фототипно, с встъпителна студия от Е. Зашев (Zashev 2015). По този ръкопис през 1824 г. К. Ф. Калайдович публикува и Храбровото сказание „За буквите“, запазено тук в най-ранен препис (Калайдович 1824: 189–192).

Лаврентиевият сборник съхранява най-ранни копия и от други класически за старобългаристиката текстове: от „Черковно сказание“ от патриарх Герман Костантинополски (715–730) в превод на Константин Преславски и от „Написание за правата вяра“ – един от най-древните славянски паметници, представляващ превод на фрагмент от трактата Apologeticus Major на патриарх Никофор I (806–815), в заглавието отнесен към книжовното наследство на Константин-Кирил Философ. Към преводи, осъществени в България през IX–X в., отвеждат повечето части на сборника – напр. въпросо-ответните съчинения, патеричните разкази и т.н. (Милтенова 2004: 93–105, 115–120; Зашев 2012). Не всички дялове обаче са синхронни – Житието на Йоан Милостиви е в среднобългарски превод, осъществен по мнението на различни изследователи между XII и XIV в. (Радченко 1989: 69; Куев 1981: 48; Шаламанов 1994). Някои от включените произведения носят ясни белези от редакторска намеса (Куев 1981; Зашев 2012).

Съдбата на кодекса е подробно проучена от К. Куев. След превземането на Търново от турците ръкописът преминава, заедно с други ценни български книги, в земите на север от Дунава. Оттам, вероятно през XVI или XVII в., е пренесен на Атон, в манастира „Св. Павел“, който по това време поддържа тесни връзки с румънските владетели, където през 1655 г. го открива Арсений Суханов – монах от Троице-Сергиевата лавра, натоварен от руския патриарх Никон (1652–1666) със задачата да издири стари гръцки и славянски ръкописи във връзка с подготвяната от него реформата на богослужебните книги в Русия. Така Лаврентиевият сборник достига до Москва, а в последствие и до Санкт Петербург, където се съхранява сега. През следващите столетия той привлича вниманието на редица изтъкнати руски учени, между които К. Калайдович, И. Херсонски, Ив. Сахаров, П. Лавров, К. Радченко и др. (Куев 1979: 185–187; Куев 1981: 19–24; вж. също Полывянный 2011).

Съществува ръкопис близнак на Лаврентиевия сборник – Москва, ГИМ, сбирка Е. В. Барсов, № 1948, писан през XVI–XVII в. от руски книжовник. Двата кодекса са идентични по съдържание, като единствената разлика е, че краят на Барсовия сборник липсва. Спорно е обаче каква точно е връзката между тях. Според Г. Илински те възхождат към общ протограф, но нямат генетично родство (Ильинский 1925: 72). Н. Гагова, която предполага, че Лаврентиевият сборник е бил тиражиран още в Търново, също допуска, че руското копие Барс. 1948 може да не отвежда директно към книгата на цар Иван Александър (Гагова 2010: 87), а К. Куев приема, че Барсовият сборник е препис на Лаврентиевия, възникнал най-вероятно по време на престоя му на Атон (Куев 1981: 28–29).
Информацията в колофона за личността на книжовника Лаврентий, който може би е и съставител на сборника, е крайно оскъдна. Неговият почерк обаче се открива в немалък брой ръкописи (Иванова 1981: с. 309, табл. 59; Караджова 1995: 230–231; Турилов 2004, 2012, 2012а), които доказват, че той е бил известен и доста продуктивен калиграф, работил активно в периода между 40-те и 60-те години на XIV в. Присъствието на негови ръкописи в библиотеката на Зографската обител поражда различни хипотези по въпроса къде е работил – в Търново (в дворцов скрипторий или в някой от големите столични манастирски комплекси, свързани както с царска протекция, така и със Света гора), на Атон или в Парория (вж. Турилов 2012: 324–325; Гагова 2010: 90–92; Zashev 2015: 29–35). Както отбелязва А. Турилов, сборникът от 1348 г. с поместените в него старинни текстове стои встрани от останалите преписани от свещеноинок Лаврентий книги, които съдържат основно преводи и редакции, възникнали през XIV в. (Турилов 2012: 325). Така става ясно, че той е имал достъп до книгохранилище, съхранявало много архаични, редки и ценни старобългарски паметници, намиращо се обаче вероятно в книжовно средище, ангажирано с подготовката и разпространението за новите състави.
Предназначението на Лаврентиевия сборник също е обект на научни дискусии (вж. Зашев 2008: 193; Zashev 2015: 35–36). Според К. Куев със своята догматическа и историческа част и текстове, целящи да утвърдят вярата и да предпазят православието, книгата значително надхвърля възможностите на тогавашния среден читател. Нейното разнообразно съдържание, допълнено от нравоучителни и хомилетични глави и разисквания по важни за епохата верски и етични проблеми, недвусмислено показва, че тя е била използвана за небогослужебно, индивидуално четене като „домашно четиво на царската фамилия“ (Куев 1979: 185; Куев 1981: 24–27). Кл. Иванова също приема, че сборникът е съставен за цар Иван Александър и семейството му и че при подбора на включените душеспасителни наративи от значение е била не само ползата, но и удоволствието от тяхното четене. Тя специално подчертава присъствието в книгата на „оригиналната българска тема“ и на въпроси, свързани с българското минало, от което българският владетел изглежда специално се е интересувал (Иванова 2002: 156–157). Тези идеи доразвива Е. Зашев, който предполага, че този скромен кодекс, написан на хартия (а не на пергамент както повечето царски ръкописи), отличаващ се с енциклопедизъм на съдържанието, е представлявал своеобразно учебно пособие („христоматия“) за споменатите в колофона царски наследници (Зашев 2008: 193; Zashev 2015: 36; вж. също Славянские рукописи 2009: 69). По-различно становище застъпва Н. Гагова. Думите на Лаврентий, че книгата е създадена „за полза на всеки християнин, който я прочете с вяра и любов“, тя тълкува в смисъл, че книгата, заплатена от царя, не е бил предназначена лично за него, а е принадлежала на библиотеката на голям ктиторски царски манастир в околностите на Търново, където е можела да бъде по-широко достъпна, четена и преписвана (Гагова 2010: 87).

Библиография

Издания

• Куев 1981: Куев, К. Иван-Александровият сборник от 1348 г. София, 1981.
• Zashev 2015: Zashev, E. Lavrentiy's Miscellany/Tsar Ivan Alexandăr's Miscellany of 1348: Phototype Edition. Sofia, 2015.

Изследвания

• Бележки 2003: Христова, Б., Д. Караджова, Е. Узунова. Бележки на българските книжовници Х–ХVIII век. Т. 1. София, 2003, № 53.
• Гагова 2002: Гагова, Н. За един ръкопис на цар Иван Александър: Бележки върху Лаврентиевия сборник. – В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад: Ценности, традиции, общуване. София, 2002, 255–262.
• Гагова 2010: Гагова, Н. Владетели и книги. Участието на южнославянския владетел в производството и употребата на книги през Средновековието (ІХ–ХV в.): рецепцията на византийския модел. София, 2010, 78–92.
• Джурова 1981: Джурова, А. 1000 години българска ръкописна книга. Орнамент и миниатюра. София, 1981.
• Джурова 1990: Джурова, А. Украсените ръкописи от ХIV в., излезли от Търново и околностите му. – В: Търновска книжовна школа. Т. 2. Ученици и последователи на Евтимий Търновски. С., 1980, 533–554.
• Зашев 2008: Зашев, Е. Размисли за търновския книжовник Лаврентий от XIV в. – Старобългарска литература, 39–40, 2008, 184–196;
• Зашев 2012: Зашев, Е. Патеричният дял в Лаврентиевия сборник – история и особености на текста. София, 2012.
• Иванова 1981: Иванова, Кл. Български, сръбски и молдо-влахийски кирилски ръкописи в сбирката на М. П. Погодин. София, 1981, 309, табл. 59.
• Иванова 2002: Иванова, Кл. В началото бе книгата. Разказ за старобългарската книга и нейната съдба. София, 2002, 156–158.
• Ильинский 1925: Ильинский, Г. А. „Написание о правой вере“ Константина Философа. – В: Сборник в чест на проф. Васил Н. Златарски по случай на 30-годишната му научна и професорска дейност, приготвен от неговите ученици и почитатели. София, 1925, 63–73.
• Калайдович 1824: Калайдович, К. Йоан Екзарх Болгарский. Исследование, объясняющее историю словенского языка и литературы IX и XI столетий. Москва, 1824, 189–192.
• Караджова 1995: Караджова, Д. Археографски приноси за ръкописно книгохранилище на Зографския манастир в Света гора. – Археографски прилози, 17, 1995, 225–245 (с. 230–231).
• Коцева 1985: Коцева, Е. Развитие на българското кирилско писмо през ХIV–ХV в. – В: Славянска палеография и дипломатика. Т. 2. С., 1985, 23–47.
• Куев 1969: Куев, К. М. Судьба сборника Ивана Александра 1348 года. – ТОДРЛ, 24, 1969, 117–121.
• Куев 1979: Куев, К. Иван Александров (Лаврентиев) сборник от 1348 г. – В: Куев, К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. София, 1979, 185–187.
• Куев 2003: Куев, К. Иван-Александров сборник от 1348 г. – В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. София, 1992, с. 182; 2ро изд. Велико Търново, 2003: с. 208.
• Лавров 1914: Лавров, П. А. Палеографическое обозрение кирилловского письма. Петроград, 1914 (Энциклопедия славянской филологии. Вып. 4.1),154—158, ил. 146–156.
• Луховицкий 2007: Луховицкий, Л. В. Греческий оригинал Написания о правой вере Константина Философа: структурная организация и полемические задачи. – Славяноведение, 5, 2007, 65–73.
• Ляпунов 1933: Ляпунов, Б. М. Несколько замечаний о языке и в особенности о словаре болгарского сборника 1348 года. – В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му 1863–1933. София, 1933, 95–107.
• Милтенова 2004: Милтенова, А. Erotapokriseis. Съчиненията от кратки въпроси и отговори в старобългарската литература. София, 2004, 93–105, 115–120.
• Николова 1980: Николова, С. Патеричните разкази в българската средновековна литература. София, 1980, 43 – 45, 61 – 62.
• Полывянный 2011: Полывянный, Д. И. Иоанна-Александра сборник. – В: Православная энциклопедия. Т. 25. Москва, 2011, с. 63 (ползвано на 28.04.2020 http://www.pravenc.ru/text/577932.html).
• Полывянный 2015: Полывянный, Д. И. Лаврентий. – В: Православная энциклопедия. Т. 39. Москва, 2015, с. 618 (ползвано на 28.04. 2020 http://www.pravenc.ru/text/2462471.html).
• Радченко 1898: Отчет магистранта К. Ф. Радченко о занятиях рукописями в библиотеках и других учреждениях Москвы и С.-Петербурга в течение сентября и октября 1896. – Университетские известия, 38, 1898, 4, 69.
• Славянские рукописи 2009: Христова, Б., В. Загребин, Г. Енин, Е. Шварц. Славянские рукописи болгарского происхождения в Российской национальной библиотеке – Санкт-Петербург / Славянски ръкописи от български произход в Руската национална библиотека – Санкт Петербург. София, 2009.
• Турилов 2004: Турилов, А. А. Новые рукописи болгарских книгописцев XIV века Лаврентия и Грубадина. – В: Рукописная книга Древней Руси и славянских стран: от кодикологии к текстологии. Санкт-Петербург, 2004, 150–161.
• Турилов 2012: Турилов, А. А. К истории тырновского „царского“ скриптория XIV в. – В: Турилов, А. А. Межславянские культурные связи эпохи Средневековья и источниковедение истории и культуры славян: Этюды и характеристики. Москва, 2012, 316–336 (с. 318–325).
• Турилов 2012а: Турилов, А. А. Заметки о тырновских „обыденных“ рукописях и книгописцах первой половины – середины XIV в. – В: Турилов, А. А. Межславянские культурные связи эпохи Средневековья и источниковедение истории и культуры славян: Этюды и характеристики. Москва, 2012, 337–342 (= Старобългарска литература, 41–42, 2009, 164–171).
• Шаламанов 1994: Шаламанов, Б. Из лексиката на Иван-Александровия сборник от 1348 г. – В: Търновска книжовна школа. Т. 5: Паметници, поетика, историография. Велико Търново, 1994, 321–334.
• Юрченко 2002: Юрченко, А. И. К проблеме идентификации одного из древнейших памятников славянской письменности, прежде известного как „Написание о правой вере“ Святого Константина-Кирилла, просветителя славян (ползвано на 28.04.2020 http://www.textology.ru/urch/pv/pv1.pdf).
• Янакиева 2014: Янакиева, Цв. Иван Александровият сборник от 1348 год. – от Златния до Сребърния век. – В: Преславска книжовна школа. Т. 14. Шумен, 2014, 474–481.
• Miltenova, Angusheva-Tihanov 2019: Miltenova, А., A. Angusheva-Tihanov. The enigma of the night: dream interpretations in medieval Slavonic apocrypha. – In: Enigma in Medieval Slavic Culture. Symposium, 14th–16th November 2019. The Slavic Institute, University of Cologne (in print).
• Rusek 1985: Rusek, J. Ze studiów nad Zbornikiem Iwana Aleksandra. – Prace Filologiczne, 32, 1985, 283–289.
• Zashev 2015а: Zashev, E. Scriptor Lavrentiy and His Miscellany of 1348. – Papers of BAS: Humanities and Social Sciences, 2, 2015, № 1–2, 43–61.