Статия

В древноруска среда те навлизат заедно с целия масив от преводни и непреводни старобългарски съчинения в рамките на Първото южнославянско влияние към края на X – началото на XI в. и имат дълга писмена традиция в източнославянските земи.

Пренасянето на византийската химнографска традиция сред източните славяни се осъществява чрез нейната адаптация на старобългарски език, направена в рамките на мащабната дейност на Кирило-Методиевите ученици по съставянето на богослужебната книжнина за нуждите на християнизираната Българска държава. През последните десетилетия учените откриха и идентифицираха огромен брой непреводни старобългарски творби, които са предназначени за църковните подвижни и неподвижни празници и за седмичното богослужение. В част от техните акростихове са вписани имената на трима Кирило-Методиеви ученика – Климент, Наум и Константин. В Киевска Русия оригиналните произведения проникват заедно с преводните в състава на базовите химнографски сборници Октоих, Миней и Триод. Приблизително само около половината от богатото старобългарско химнографско творчество се разпространява в древноруска среда. Обяснението за това вероятно се крие в произхода и характера на оригиналите, попаднали в Киевското княжество, които са свързани основно с редактирани източнобългарски протографи. В тях част от непреводните творби вече са били отстранени и заменени с преводни текстове при опит да се съгласува съставът им с византийски ръкописни минеи. Oт старобългарския химнографски корпус за трите кръга на църковната година (подвижен, неподвижен и седмичен), най-много песнопения се намират в древноруските преписи на Октоиха – книгата, която съдържа службите за седмичното богослужение, разпределени в осемте гласа на църковното пеене. Вероятна причина за това е начинът на организация на репертоара в трите основни химнографски сборника. В ранните октоиси песнопенията са обособени в по-големи цялости, като са циклизирани по жанрове, по гласове и после по дните на седмицата, което предпоставя по-консервативния им състав. В Минея и в Триода репертоарът е разпределен по календарните служби, така че тези две книги са по-проницаеми за редакционни намеси.

В древноруската книжнина почти изцяло е представен т.нар. Октоих на Климент Охридски, който е изграден от цикли канони и стихири за св. Йоан Предтеча (за службите във вторник), за св. ап. Петър и Павел (за четвъртък) и от триизвестни засега канона за св. Богородица (за сряда и петък). Тези песнопения се намират в различни типове древноруски октоиси, като например Параклитика (Октоих само с каноните), Изборния октоих (с жанрово подредени песнопения), Служебния шестоднев (с по една служба на различен глас за всеки ден от седмицата). Оригиналните творби заемат такова важно място в писмената традиция на сборниицте за седмичното богослужение, че на базата на присъствието им изследователите обособяват няколко типа древноруски параклитици (Крашенниникова 2006, Лозовая 2009). Най-старият свидетел е ръкопис № 80, датиран от XII–XIII в., в сбирката на Синодалната типография в Руския държавен архив за древни актове (РГАДА), в който Климентовите песнопения (канони за св. Йоан Предтеча за I-и и II-и глас) са нотирани последователно с руска невмена нотация (Лозовая 2009). С изобилие на старобългарски произведения се открояват два параклитика от XIV в.: № 125 и 128 от Софийската сбирка на Руската национална библиотека (РНБ). В тях се откриват почти всички известни канони на Климент Охридски. Отделни канони от оригиналните цикли са поместени изцяло или в компилиран вид и в редица параклитици, като например № 73 (първ. пол. на XV в.) и № 83 (XIV–XV в.), от Синодалната типография в РГАДА, № 419 от 1369 г. и № 420 от 1386 г. oт Синодалната сбирка на Държавния исторически музей в Москва (ГИМ) и др. В немалко преписи на изборни октоиси старобългарските комплекти стихири за вторник и четвъртък съставят устойчив дял в групата на всички молебни стихири за осемте гласа. Един от най-ранните представители на служебните шестодневи, № 37 от Австрийската национална библиотека, XIII–XIV в. (т.нар. Виенски октоих), съдържа канона на Климент за четвъртък, IV-и глас.

Не са познати източнославянски преписи единствено от двата цикъла троични канони – на Климент Охридски (с акростих КЛИМ в канона за VIII-и глас) и анонимния (с фразов акростих в канона за VIII-и глас). Принадлежащият им старобългарски осмогласен комплект от троични стихири обаче е оповестен по немалко древноруски изборни октоиси или служебни шестодневи. Основната причина за разминаването в разпространението на двата вида троични песнопения най-вероятно се корени в особеностите на регламентиращия древноруската литургическа практика Студийско-Алексиевски устав. Той не препоръчва служба в неделната вечерня, където могат да бъдат вместени троичните канони, но посочва използването на съответните стихири.

Вековната история на преписване и богослужебна употреба на старобългарската непреводна химнография се потвърждава и от късните преписи от XV в. на архаични типове октоиси, създадени в периферни средища, като шестодневите, включени в рамките на сводните литургични сборници, например № 432 от Синодалната сбирка в ГИМ, и параклитиците № 421 и 422 (XV в.) от същата сбирка, в които са оцелели отделни канони, стихири или тропари от Климентовите цикли. Знаменателен е фактът, че част от оригиналното творчество влиза дори в първата печатна кирилска книга Краковския октоих от 1491 г. (Йовчева 2002, Крашенниникова 2006, Лозовая 2009).

Немалко творби на Кирило-Методиевите ученици са засвидетелствани и в древноруските представители на Служебния миней (книгата със служби за неподвижните празници). Забелязва се известен дисбаланс в разпространението на произведенията от различните кръгове минейни празници. Само частично е застъпена оригиналната химнография за великите Господски и Богородични празници (Рождество Христово, Богоявление, Успение Богородично). Освен това песнопенията за Рождественско-Богоявленския цикъл остават ограничени единствено в по-архаични изборни минеи, свързани по-пряко със старобългарски оригинали, и не влизат в състава на редактираните древноруски месечни минеи за декември и януари (Турилов 2006). Древноруските кодекси в редица случаи дават най-старите преписи на някои канони и цикли стихири, но в тях творбите са с нарушена структура, съкратени или компилирани с преводни песнопения за съответния празник. Най-ранният ръкопис със засвидетелствани оригинални творби е Илиина книга oт последната четвърт на XI в. (№ 131 в Синодалната типография, РГАДА). Изборният миней № 98 от същата сбирка (датиран края на XII – началото на XIII в.) се отличава с най-изобилен състав на оригинални творби за този кръг празници. В неговите служби са регистрирани два цикълa от 36 стихири с азбучен акростих по реда на глаголическата азбука – един за Рождество Христово и един за Богоявление, и цикъла от 24 предпразнични стихири за Богоявление с фразов акростих: хвална пꙗниꙗ константинова с името на автора Константин Преславски. В празничен миней № 130 от края на XII – началото на XIII в., пак от същата сбирка, е поместен в непълен и смесен състав един от петте известни преписа на уникалния изосилабичен канон за Рождество Христово на Константин Преславски с фразов постишен акростих (Попов 2011). Въпреки че не съдържат Рождественските и Богоявленските песнопения в първоначалния им състав, според Георги Попов в редица случаи архаичните древноруски ръкописи са запазили тропари, които са изчезнали в южнославянските кодекси.

В по-голяма степен са представени старобългарските творби, посветени на отделни светци или на извънбиблейски празници. Прави впечатление и тук известна неравномерност, тъй като за есенното полугодие на църковната година са попаднали по-малко оригинални служби. Някои от тях остават в единични ранни преписи, а други се възпроизвеждат в състава на съответния месечен миней до късно време (XIV–XV в.). Например, Канонът за св. Димитър Солунски за IV-и глас, нач. Отъ мьглꙑ лютꙑѩ и невѣдѣниꙗ, чието авторство традиционно се приписва на св. Методий или на негов ученик, е регистриран в най-стария миней за октомври от 1097 г. с новогородски произход (№ 89 от Синодалната типография, РГАДА). Творбата се разпространява широко в октомврийските минеи и дори съставя част от различни късни богослужебни сборници с избрани служби от Минея (Matejko 2004). Сравнително популярен е и Канонът за великия пустинник св. Евтимий Велики (20.I.) с фразов акростих с името КЛИМ, който се включва в минеи както с изборен, така и с пълен състав (Типографския 98, всекидневните януарски минеи № 99 от Типографската сбирка в РГАДА и № 163 от Синодалната сбирка в ГИМ и др.). Уникалният типографски миней № 98 е съхранил и единствения оцелял пълен препис на Службата за пренасяне на мощите на св. Климент Римски (30.I.), създадена в кръга на Кирило-Методиевите ученици във връзка с намирането на реликвите от Константин-Кирил Философ в Херсонес. Пак в този ръкопис е открит и единственият източнославянски препис на Службата за пренасяне на мощите на Йоан Златоуст с фразов акростих в канона (27.I.), чийто автор според учените е или Климент, или Наум Охридски. По-голямо присъствие на източнославянска почва показват оригиналните служби за редки светци, силно почитани в западната църковна традиция, чиито памети се празнуват в лятното полугодие. Сред тях попадат две Климентови служби с авторски акростих клим в канона. Едната е за св. мъченик Аполинарий, ученик на ап. Петър и първи епископ на Равена (23.VII.). Днес разполагаме само с четири преписа, от които двата пълни са източнославянски: служебен юлски миней от XII в. № 122 от Синодалната типография, РГАДА, и късния миней от сбирката на Ф. Мазурин (№ 507) от РГАДА, нач. на XVII в., където службата съжителства с немалко служби за славянски светци. Другата, за силно тачения в Рим св. Алексий, човек Божи (17.III.), изпъква в източнославянска среда с устойчива и дълга история, която отзвучава дори в минеите с по-старинен пласт след XIV в., организирани по нововъведения Йерусалимски устав. От известните до днес 11 преписа, седем са руски, включително в най-ранния стихирар 34.7.6. от XII в. от Библиотеката на Руската академия на науките. Намира се и в празничния тип минеи (№ 895, датиран 1260 г., № 172, 1425 г. от Синодалната сбирка в ГИМ, № 134, 1425 г., от Синодалната типография в РГАДА), и в служебни всекидневни състави: № 106 и 107 от Синодалната типография, РГАДА, от XIII и съответно от XIV в. (Савова 2017). Разпространяват сe и три служби с предполагаем непреводен произход за раннохристиянски балкански култове. Службата за св. Еразъм Охридски (Формийски), покровител на Охрид и предшественик в църковната йерархия на Климент Охридски, е поместена на 2.VI в двата най-стари юнски минея от XII в. № 167 от Синодалната сбирка в ГИМ и № 206 от Софийската сбирка в РНБ. От същите два ръкописа е позната и Службата за св. Вит, Модест и Крискентия (15.VI.), чийто култ е силно популярен през Средновековието в Западните Балкани и Централна Европа. В древноруски майски минеи, най-старият от които е Путятиният миней от XI в. (№ 202 от Софийската сбирка на РНБ), е поместена и службата за раннохристиянския мъченик св. Александър Римски (14.V.), загинал през IV в. в Тракия недалеч от днешен Одрин.

В науката е установено, че в древноруската практика навлиза и цикълът общи служби на Климент Охридски (за мъченик, мъченица, светител, пророк и апостол). От известните днес четири преписа двата най-ранни са древноруски, включени в сводните литургически сборници Виенски № 37, XIII–XIV в. и Софийски № 1052 от РНБ от XIV в. (Христова-Шомова 2017).

Предполага се, че в древноруска среда са проникнали и други старобългарски химнографски творби, които обаче не са били преписвани и въведени в богослужебна употреба. Някои от тях се срещат за първи път в късни единични преписи. В процеса на възраждане и актуализиране на архаични пластове през XV в. в руската книжнина се появяват дори нерегистрирани дотогава творби. Например, в миней № 3473 от Музейната сбирка на ГИМ е поместен в пълен състав, с непокътнат акростих, Наумовият канон за св. ап. Андрей, известен само в един пълен и три компилирани южнославянски преписа. В празничен миней № 386 от Софийската сбирка на РНБ са съхранени три оригинални химнографски творби от летния дял. Две от тях, с авторски подпис в акростиха КЛИМ, принадлежат на перото на Климент Охридски: канонът за Ризата и пояса на св. Богородица (2.VII.) и канонът за Успение Богородично, изместен на попразненство (16.VIII.). Този ръкопис е и единственият източнославянски свидетел, който съдържа трипеснеца с акростих на Константин Преславски за предпразненство на същия празник. Според Анатолий Турилов миней 386 показва текстологическа близост с такъв архаичен източник като Илиина книга. В представители на късната периферна традиция (украинско-белоруски кодекси) се открива и анонимният канон за Въведение Богорордично (21.XI.) с фразов акростих (Кожухаров 2003).

Макар и да имат дълга писмена история, минейните служби остават затворени или само в архаични празнични минеи, или в рамките на съответния месечен миней. Само единични оригинални творби са заети при съставяне на по-късните версии на Минея, които участват в различни източнославянски сводни богослужебни сборници.

Най-слаба приемственост с оригиналното и преводното химнографско наследство на Кирило-Методиевите ученици показват преписите на Триода (книгата със служби за Постния и Пасхалния цикъл). Цялата древноруска традиция принадлежи на т.нар. Гимовски тип, който стъпва върху редактиран в Преслав през X в. старобългарски архетип с отстранени непреводни произведения. Затова в нея не са засвидетелствани преписи на канони от грандиозния цикъл трипеснеци и четирипеснеци на Константин Преславски за Четиридесетница с фразов акростих с нач. Гранеса добра константинова. Няма следи и от анонимния изосилабичен канон с постишен акростих за Неделя на Петдесетница, известен до днес само в два архаични южнославянски триода.

Библиография

• Верещагин, Е. Ильина книга. Древнейший славянский богослужебный сборник. Факсимильное воспроизведение рукописи. Билинеарно-спатическое издание источника с филолого-богословским комментарием. Москва, 2006.
• Ильина книга (XI в.). Исследования. Указатели. Подг. В. Крысько, И. Ладыженский, Т. Межиковская; под ред. В. Крысько. Москва, 2015.
• Йовчева, М. Гимнографическое наследие Кирилло-Мефодиевских учеников в русской книжности. – Древняя Русь, 8, 2002, 100–112.
• Йовчева, М. Старобългарският служебен миней. София, 2014.
• Кожухаров, Ст. Проблеми на старобългарската поезия. София, 2004.
• Крашенинникова, О. Древнеславянский Октоих св. Климента архиепископа Охридского. Москва, 2006.
• Лозовая, И. Древнерусский нотированный Параклит XII века: Византийские источники и типология древнерусских списков. Москва, 2009.
• Попов, Г. Триодни произведения на Константин Преславски. София, 1985.
• Попов, Г. Каноны на Рождество Христово в древней славянской минейной традиции. – In: Liturgische Hymnen nach byzantinischem Ritus bei den Slaven in ältester Zeit. Hrsg. von Hans Rothe und Dagmar Christians, Paderborn 2007, 298–315.
• Попов, Г. Старобългарска църковна поезия за Рождество Христово и Богоявление. Книга първа. Климента пꙗсни. София, 2013.
• Савова, В. Песни от Климент. Химничната прослава на св. Алексий, Човек Божи сред православните славяни. София, 2017.
• Турилов, А. К уточнению объема и состава древнейшего славянского оригинального гимнографического корпуса в древнерусской традиции (на материале минейных служб). – Старобългарска литература, 35–36, 2006, 22–37.
• Христова-Шомова, И. Песни от Климент. Служби от св. Климент Охридски за пророк, апостол, отец, мъченик и мъченица. София, 2017.
• Matejko, Ľ. Život stredovekého textu: о tzv. Metodovom kánone sv. Dimitrovi Solúnskeho. Bratislava, 2004.